Почивните дни, прекарани между четири стени в компанията
на най-любимото ти същество са си изпитание за всеки родител и без утежняващи
обстоятелства като лошо време, лоша настинка и временно отсъствие на
съпружеската половинка. Така че след безкрайното чистене, пране, миене на чинии
и прочие вълнуващи съботни активности, гарнирани с непресекващото мрънкане на малкото вампирче, че му е скучно и
подлудяващото му , просещо съчувствие подсмърчане, направо ми се иска да умра -
бързо и безвъзвратно. Вместо това звъни телефонът. Грабвам слушалката като
спасителна сламка и уцелвам джакпота -
приятели ни канят на екскурзия до Жеравна. (И те си имат в къщи две малки
сладки любими същества и се чудят как да ги разведряват през уикенда, та да не
се изтрепят взаимно). Оставям ги да ме убедят без много да се противя и
търпеливо изчаквам предсмъртните хрипове и крясъци на чудовищата от
компютърната игра да стихнат за момент между две нива, за да използвам паузата и да съобщя на малкия
кръволок за предстоящото пътешествие. Както бих могла да предположа, дъщеря ми
не е особено въодушевена от перспективата да нощува в къща без телевизор и даже
( каква еретична идея) без компютър!!!, да се разхожда в някакво село и да се
размотава в гората. Давам й малко време да размисли докато доизтрепе
безмилостно чудовищата и се заемам да събера багажа - по един пуловер и два
чифта чорапи, мушвам за всеки случай и
една зелена американска банкнота в портфейла си и в следващата кратка пауза
между нивата слагам край на кървавата компютърна вакханалия .
Потегляме с две коли от Варна - три семейства с общо
четири деца и с надежди (предварително сме наясно, че ще са неоправдани - като
отидеш с деца на баня все очакваш да ти изядат сапуна) за приятно прекарване на
двата почивни дни. По пътя установявам, че съм забравила да взема антибиотика
на хлапето и във фотоапарата ми няма лента, но си казвам, че мога да мога да
купя всичко необходимо в Жеравна и продължаваме безгрижно. Срамежливото есенно
слънце се крие между облаците, вятърът се засилва и температурата спада с всяка
изминала минута. В колата парното поддържа висок градус на настроението ни, а
децата рисуват оранжевите дървета, каменните лъвове и прабългарски войни,
застанали на стража в подстъпите на планината. Завоите са безброй, повечето с
обратен наклон и окичени с пътни знаци, предупреждаващи за опасност от падащи
камъни, което пък отприщва дискусия на тема: Какво се прави в такъв случай -
преминаваш бавно като се оглеждаш внимателно или профучаваш по най-бързия начин.
Всъщност истинската опасност, за която знаците не предупреждават, се оказват
магарешките каручки с подтичващи до
майките си малки магаренца, конски впрягове, мотори с кош ( децата са възхитени
- къде ли да са виждали такова нещо?!) и достолепно движещи се руски автомобили
, родени в епохата на социализма, натоварени с щайги, царевица и многолюдни
ромски фамилии. Всички те се появяват внезапно на завоите, причинявайки бурно
отделяне на адреналин в кръвта ни и превръщайки се в своеобразна атракция заедно
с няколкото кучета със самоубийствени наклонности, разхождащи се безцелно по
пътното платно. Пътуването до Жеравна
си е емоция само по себе си.
Пристигаме на селския площад в късния следобед, за да
установим, че обхватът на мобилните телефони е почти никакъв, а общият брой на
аптеките, чейнж-бюрата и магазините за фото-ленти е някъде около нула. Дотук
беше цивилизацията. Какво пък, с удоволствие се освобождавам от перманентния
телефонен терор и философски приемам, че чистият планински въздух е по-лечебен
от отровата на антибиотиците. Температурата на въздуха ни приканва да облечем
една върху друга всичките си дрехи и така екипирани, наподобяващи тромави
самоходни зелки, тръгваме да търсим хотел . Пеш - с колите, според местен
жител, съветващ ни през отворената врата на кръчмичката ще ни е по-трудно.
Калдъръмените улички криволичат и се разклоняват като
паяжина на побъркан паяк, а номерацията на къщите е единна за цялото градче,
така че от едната страна на улицата са
номерата 224 и 225, а от другата - 66 и 67, което определено не ни помага в
ориентацията, но цифрите са донякъде успокояващи - като жители на голям град
едва ли ще се изгубим в селище с има-няма 300 къщи. Високите каменни дувари ни
пазят от режещите милувки на вятъра и здравецът, сгушен под зидовете разнася
ухание като в църковен двор. Тишината би била плътна и величествена, ако не я
раздираха гласчетата на нашите малки изследователи, препускащи някъде напред из
уличната плетеница. Кратката им експедиция до близкото площадче е повече от
успешна - натъкваме се на хотел. Къщата е стара , на видима възраст поне триста
години, на два етажа и с малък, обрасъл с бръшлян и засенчен от асма двор.
Табелката на прозореца твърди, че цената на една нощувка е пет лева. Качваме се
почти благоговейно по древните скърцащите стълби до стаите, миришещи на старо
дърво, с потъмнели пищни дърворезби по таваните и пъстри котленски черги ,
настлани върху голите дъски. След кратко съвещание решаваме, че въпреки
изкушението да се потопим в автентичната възрожденска атмосфера, присъствието
на децата не ни позволява да правим компромиси с хигиенните си изисквания - на
целия етаж има само една баня и тоалетна - общи за всички гости на хотела, така
че напускаме с нежелание уютното дворче и продължаваме лутаницата из тихото градче.
Много от къщите са заключени с тежки катинари, а капаците
на прозорците са плътно затворени, някъде дори заковани. Там където къщите са
обитаеми, прозорците са с бели перденца, украсени с ръчно плетени дантели и
често по оградите греят прострени малки килимчета с котленски шарки - явно изработката на тъкани сувенири дава
препитание на много жеравненски жени. Ярките цветове развеселяват окото в иначе
сивия мрачен следобед. Не срещаме коли и почти не се виждат хора. Коварно
засуканите улички пустеят и ни водят в лъкатушен кръг пак към малкото мегданче,
откъдето започнахме разходката си. Опитваме гроздето на една лоза, провесила
чепки току над главите ни, докато децата погват накукушинен пуяк с викове
"Паун! Паун!" В селските дворове щъкат малки пухкави пиленца и ние се
скупчваме край оградите да им се порадваме и гордо разясняваме на градските си
деца кое е гъска и кое пуйка.
Пред Смесения магазин на площадчето възрастна жена тъче
черга на ръчен стан. Започнала я е скоро и шарките още не са ясни, но цветовете
сгряват погледа. Питаме я за частни квартири и тя без много приказки ни води у
тях. Висока дървена порта с крива дървена пейка отпред и цъфнало мушкато,
надничащо над дувара. Дворът е просторен и застлан с равни каменни плочи, а
край зидовете са подпрени диканя, рисувани колела от каруца, голям воденичен
камък, писани грънци - атмосферата е малко като в етнографски музей. Над
високия каменен дувар се виждат покривите на съседните къщи - турски керемиди,
покрити с мъх и лишеи, каменни комини и нещо мъгливо и сивкаво, което трябва да
е небето. Къщата е стара, дървена, но с наскоро подновени санитарни помещения,
така че удовлетворява напълно противоречивите ни желания хем да се потопим в
автентичната обстановка, хем да не ни липсват цивилизационните придобивки. След
обстоен оглед на всички стаи, ниши и долапи хлапетата докладват, че не са
открили телевизор, но затова пък в една от баните има бойлер с дърва - още
малко екзотика. Наемаме цялата къща заедно с двора за 32 лева и петдесет
стотинки и докато децата атакуват повторно стаите на лов за странни старинни
предмети с неясно предназначение като чекръци, крини, вретена, трикраки
столчета, гъдулки и гайди ние разпитваме хазяина за добро заведение, където
можем да вечеряме. Според него има само едно място , където си заслужава да се
отиде, при това е съвсем близо - през две-три пресечки. Зарязваме колите, тъй
като всички сме твърдо решени да употребим големи количества алкохол за
възстановяване на нормалната си телесна температура. От планината се е спуснала
плътна влажна мъглива пелена и в падащия мрак улиците са мистериозни и
загадъчни, стъпките ни отекват глухо, даже хлапетата утихват и се притискат
зиморничаво едно в друго. Гладът е изострил сетивата ни и въпреки заблуждаващия
ефект на мрака, мъглата и еднообразните каменни дувари намираме безпогрешно
мястото по разнасящото се надалеч вкусно ухание на печено месо.
Заведението се помещава в голяма двуетажна дървена къща,
не по-млада от останалите сгради в градчето, по таваните има изящни потъмнели
от времето, но все така поразително красиви дърворезби, а в едно от помещенията
стените са изрисувани до тавана с цветя и пейзажи. Дървените нарове са застлани
с тъкани черги, губери и множество възглавнички, откритото огнище разнася
топлина и вкусни аромати из целия ресторант, а менюто е пълно с обещания за
вкусни домашни гозби, които причиняват обилно слюноотделяне и засилват глада и
жаждата ни. Малобройният персонал успява да поддържа забележително добро ниво
на обслужване и една приятелска, почти домашна уютна атмосфера, в която
часовете се изнизват незабелязано.
Едва след полунощ и след много бутилки тъмно, червено
вино се прибираме в наетата къща (разпознаваме я по изкорубената пейка пред
портата) и се мушваме под тежките вълнени завивки в древните скърцащи легла.
Утрото е ясно, шумно от кукуригането на петлите и
чуруликането на врабчетата, но приятно трезво, без намек за махмурлук - това е
то, чистият планински въздух! Няма и помен от вчерашната мъгла и студ. Слънцето
великодушно огрява каменните покриви и калдъръмени улички и ни приканва да
продължим разузнаването им. Безцелната
разходка ни довежда до къщите на Сава Филаретов и на Руси Чорбаджи, превърнати
в музеи със съхранени автентични възрожденски интериори, високи
каменни дувари и пъстри цветни градинки, богати отвътре, но семпли отвън -
такова е било времето, турците не са позволявали показна разточителност.
Слънчевото неделно утро е довело много туристи в градчето и следвайки ги се
озоваваме първо в просторния двор на старото селско училище, строено с парите и
труда на местното население - двуетажната сграда сега е художествена галерия, и
после в двора на църквата "Св. Никола" строена в началото на 19-ти
век, пак по обичайния за възрожденския период начин - с дарения и доброволен
труд, където освен да запали свещ , посетителят може да разгледа уникалната
колекция от икони и каменни кръстове на около 300 години. След църковната
тишина и сумрак слънцето и светската гълчава по улиците ни изглеждат празнични.
Изкушаваме се да утолим жаждата си на високата каменната чешма пред църквата,
но планинската бистра вода е ледено студена и бързо ни отпраща към кафенето,
където освен безалкохолни напитки се предлага истинско турско кафе на пясък.
Още от ученическите си години имаме смътен спомен, че тук
някъде трябва да е и къщата на Йордан Йовков. По указанията на други шляещи се
туристи я намираме най-после в по-отдалечения край на селцето. Превърната е в
музей и в двора има паметник на писателя, но нищо повече не успяваме да видим,
защото по стара българска традиция музеят не работи в неделя - какъв
по-подходящ почивен ден от неделята? Не стига , че цяла седмица музеят е
отворен и никой не идва, ами искат да работи и в неделя! Туристи! Не може да им
се угоди! Налага се да разкажем надве-натри на децата кой е Йордан Йовков и
полека-лека краката сами ни извеждат пак пред ресторанта от предната вечер.
Опитваме всички вкусотии за които не ни стигнаха силите на вечеря и сити и
малко екзалтирани (вероятно от чистия въздух) с нежелание се приготвяме да се
върнем към забързания си, прашен и еднообразен живот на градски хора. Разделяме
се с хазяите с тържествени обещания да се върнем пак. Налага се да припомним на
хлапетата, че у дома ги чакат любимите им компютърни игри и анимационни герои,
за да преодолеем бурната им съпротива на всяка идея за раздяла с
романтично-приключенската атмосфера на калдъръмените улички и да ги разпределим
по колите заедно с купищата им новопридобити скъпоценности - камъчета, шишарки,
клечки, пожълтели листа , кокоши пера и прочие неустоими красоти.
Каменните воини и лъвове край пътя ни изпращат все така
невъзмутими и строги, многобройните завои и стръмнини пак усукват пътното
платно и го превръщат в изпитание за уменията на шофьорите, а децата довършват рисунките си. Този път извадихме
късмет - бяхме на баня и никой не изяде сапуна.
Вече у дома с облекчение откривам, че антибиотикът повече
не ни е нужен. Планината е излекувала не само настинката, но и вързаните ни на
възел на нерви и помътнели от тревоги души. Не можахме да направим снимки, но
вместо тях прибираме в албума рисунката с оранжевите дървета, каменния лъв,
червеното мушкато и срамежливото оранжево слънце с чувството, че сме открили
съкровище.
9 юни 2003 г.