от х. “Яворов” до х. “ПРедел” през вр. Пирин
През периода 31.07. -
5.08.2002 г. бях в Пирин по маршрут "Безбог", "Демяница",
"Вихрен", "Яворов", "Предел". Идеално време,
хубави маршрути, супер компания, въобще – отпуска-мечта! Хижите навсякъде са пълни,
но ние си имахме резервации. Това, което е положително за мен е, че навсякъде
предлагат нещо за хапване. Е, вярно, че срещу съответното заплащане, но си е
все пак на прилични цени. Общо взето може да се тръгне с половината от
необходимото ядене на гръб, а другото да се набавя по места. Разбира се при
наличието на съответния пълен джоб! Друга изненада за мен бе, че цените на
нощувките са си миналогодишните: 4-5-6 лв. на различните места. Напълно
човешки. Не мога да кажа нищо срещу условията по хижите, всичко си е в рамките
на нормалното. Мога много да похваля хижа "Предел" - въпреки, че е на
цивилизовано място и близо до асфалтовия път, си е чисто
"туристическа" - 4 лв. нощувка с карта на БТС, 5 лв. без, със столова
- външна и вътрешна, с добро посрещане и отношение. А иначе си има всички
екстри на цивилизацията - кръчма с пиене и скара, идеално поддържана градинка,
чиста и зелена, стаи с две и три легла, всяка със собствен санитарен възел -
баня и тоалетна и топла вода в изобилие. Идеално място за завършване на
неколкодневно скитосване и мизеруване по планината.
Предполагам интерес за тук
четящите ще представлява само преходът от х."Яворов" до
х."Предел", който направихме не по нормалната червена маркировка, част
от Е-4, а по билото до вр. Пирин. С доброто намерение да стигнем до 16.30 на
"Предел" стартирахме от "Яворов" в 4,30 сутринта. В 6,45
бяхме на билото, между Разложки суходол и Албутин (или Бутин, така и не разбрах
кое е по-вярно). Хапнахме набързо и в 7,00 атакувахме на север. До връх Албутин
и донякъде надолу от другата му страна има колове зимна маркировка и никаква
ясна пътека. А от самия връх се открива невероятна гледка към целия Пирин.
Слизайки надолу кой откъдето свари, се спуснахме на едно доста ниско било,
ръбато и скалисто, обрасло и с клек, което на места бие Кончето по трудност на
преминаваните пасажи. За щастие такива са малко и кратки. Там пътеката е ясно
изразена, тъй като клекът е просечен скоро. Евала на този, който е хвърлил
толкова бачкане на баира. Това обаче не важи за целия маршрут. Като цяло е
добре маркирано с пирамидки, но ясно изразена пътека липсва, с малки
изключения, където тук-там се вижда някакво подобие на такава. На места е
проблемно ориентирането през клека, но с краткотрайни залутвания бързо се хваща
посоката. Така успешно преминахме всички върхове - Албутин, Каменишки, Даутов,
Плешки. Между впрочем, Даутов въобще не е задължително да се изкачва. Подсича
се много лесно, оттам минава и маркировката, а и се спестява половин час.
Всичко беше добре до подножието на връх Пирин. Изведнъж изчезнаха и пътеката, и
пирамидките, и нашият ентусиазъм. След три-четири безуспешни опита за атака на
междуклековото пространство изведнъж: О, Щастие! - каменна пирамидка. Оттам
нататък до върха без никаква пътека, само по пирамидките, се придвижвахме бавно
агонизирайки, вече изгладнели и привършили водните запаси. Въобще, изкачването
на връх Пирин се оказа най-неприятно - туфи трева, с дупки и скрити камъни
между тях, клек и хвойна, които се преодоляват с много усилия в най-горещата
част от деня. Но около 12,15 усилията ни бяха възнаградени. Изкачихме заветният
връх! Е, да ви кажа, нищо особено - връх като връх. Гледката обаче е
забележителна - от едната страна Благоевград и долината на Струма, от другата
Разлог, Банско и долината на Места, а насреща Предела и Капатник. При по-ясно
време сигурно е още по-внушително.
Там похапнахме и унищожихме
последните запаси от вода с надеждата, че с навлизането в горския пояс ще си
набавим такава. Какъв оптимизъм само, но кой да знае... Преди да тръгнем
знаехме, че имало някаква стара червена маркировка, имало и някаква по-нова
бяла, но от върха няма никаква. Само пирамидки и то толкова рехави, че с
бинокъл да ги търсиш. Отначало всичко вървеше добре - по билото надолу.
Стигайки обаче до мястото, където трябваше да поемем надолу и да изоставим
билото, изпаднахме в огромно затруднение и направихме най-фаталната грешка.
Открихме един камък с червена маркировка, разделяща се в цели две посоки!
Надясно - местността Предел, наляво - без надпис. След дълго и трудно
съвещание, в което активна роля играха двете карти на Пирин - стара и нова,
поехме наляво. Не трябвало натам, ама.... На старата карта има само дясната
пътека - вярната! На новата карта има само лявата пътека. Така изхождайки от
презумпцията, че новата карта трябва да е по-вярна и може би дясната пътека
вече напълно липсва, поехме наляво. Пък и наляво имаше маркировка, а надясно
никаква не се виждаше. През едно бивше пожарище, понастоящем лабиринт от трева,
клони, камъни и дупки, обезводнени и замаяни, издирвайки следи от боя и
камъчета между тревите, започна главоломно спускане надолу. А то си е нещо
внушително - от 2600 м до 1100 м н.в. Слизаме си ние и вече се чудим как ще
преживеем жаждата и какво чуваме - ромон на вода! Къде, къде - в най-близката
трева! Разровихме се ние и открихме едно ручейче, едва шурти, но пък студено.
Клечахме към 15 минути докато си утолим жаждата и напълним шишетата. Оттам
надолу наклонът се увеличи, но с навлизането в клека пътеката стана по лесно
откриваема. Само дето пътека не личеше, а само просеката, където някога е
минавала. Не мога да преценя откога там не е стъпвал човешки крак. Количеството
боровинки, което сгазихме, не подлежи на измерване. Просто прелитахме над тях в
надпревара с времето, а те едни такива едри, сочни, примамващи... все едно
мираж в пустинята Сахара. Никакво спиране - надолу и само надолу! В един момент
хванахме едно разклонение в нашата посока, което липсваше на картата и ни
отведе по хоризонтал точно до мястото, където ни се искаше. Придвижването вече
се извършваше в гора, с маркировка тук-там по дърветата, но без никаква пътека
в нея. Сигурно е маркирано преди десетилетия, а не е минавано оттам пак от
толкова време.. Всичко беше добре, докато изскочихме на билото. Прехвърлихме
надолу, стигнахме последното дърво с маркировка и изведнъж осъзнахме, че пред
нас надолу се простира сечище. Доста старо, съдейки от степента на обрасналост
с боровинки. Можете да си представите какво означава това. Няма пътека, няма
маркировка, само камъни и дънери. И дупки между тях. След поредното съвещание
между нас и картите решихме да хванем хоризонтално надясно, където има хълм
точно над интересуващата ни местност с полянка на него. Изподрани и окървавени,
с поизкълчени крака се тътрехме към заветния хълм. И изведнъж - О, ЧУДО -
маркировка! Отново без пътека, на разстояние 50 м от дърво до дърво, но все пак
маркировка. И то в нашата посока. Докато не я загубихме пак. Възстановихме
решението да атакуваме хълма през една полянка от другата му страна и газейки
трева до кръста се добрахме до гората, която трябваше да пресечем, за да
достигнем заветната полянка. Само че гората се оказа от типа "влизаш с
дрехи, излизаш гол" и това ни принуди да изоставим този си план. Върнахме
се надолу до мястото, където загубихме маркировката и в отчаянието си успяхме
да открием следващата боя 50 м надолу, но доста в ляво от предишната посока.
Това е и било причината първия път да я изпуснем. Всичко беше добре следващите
около 200 м, където вече изгубихме маркировката окончателно и безвъзвратно. Но
тя беше поела път доста стръмно надолу и ние решихме да продължим тенденцията,
като забихме право надолу, през гората и един огромен сипей. По едно време - що
да видим - бял покрив на около 100 м надолу. Радост и щастие! Бегом, че и на
пътека излязохме. От пътеката - на път, а на пътя - фургон. Заключен и без
следа от живот. Обхванати отново от отчаянието, поехме по пътя в нашата посока.
Следващата среща обаче се оказа щастлива. На пътя режеха дърва, имаше хора,
коли и фургони. Само дето не се хвърлихме на вратовете на хората. То едни хора,
ама да не разпалвам етнически страсти... Та запитахме любезно за пътя и любезно
ни бе отговорено. Ще продължите по този път, след 2-3 км ще свърши, ще слезете
в дерето, ще изкачите следващото било, там ща намерите друг път и по него сте
право на Предела. Но ако искате по-напряко, ей тука надолу направо през гората,
после леко в дясно и след час сте на път, който ще ви изведе където трябва. А
ние какво да кажем, естествено сме по прекия път. Благодарихме и се юрнахме
надолу в гората. Няма да описвам подробно това слизане. Който е правил нещо
подобно, знае какви са усещанията. Който не е, да опита, за да разбере. То не
подлежи на описание. Изпълнихме стриктно указанията, но с навлизането в
широколистната част на гората нещата се влошиха още повече. Едни полянки, едни
храсталаци, папрати, къпини, коприви, чудесии изобщо. Но смело надолу и
смелостта ни бе възнаградена. Първо с нещо като дълга и тясна полянка, обрасла
с растителност до кръста, после преминаваща в нещо като обрасъл и дълго
неизползван път, преминаващ съответно в нещо като нормален неизползван черен
път и накрая достигащ нивото на използван черен път. Изведнъж, не щеш ли,
огради, градинки, цивилизация. Че като се откри един широк и равен път, не бе
радост, не бе чудо. Добри хора се намериха да ни упътят за посоката и всичко
вече беше ОК. Няма да описвам думите и изразите, които употребихме, когато
вървейки си по широкия път открихме табелка с бял надпис "вр. Пирин - 5,30
часа" и търсената бяла маркировка. Открихме я, но в обратна посока. За
другия път ще знаем - първо отдолу нагоре, пък после слизане!
Пристигнахме благополучно на
хижата в 18,00 часа. По прости сметки това прави 13,30 часа и то почти без
почивки. Само с две по сериозни - една от половин час и една от 15 мин.
Последвалото блаженство не подлежи на описание - гореща баня, скара, картофки,
бира, чисти чаршафи и здрав сън. Е, днеска още ме болят краката, но здраве да
е! Не е за сефте, няма да е и за последно.
Велико Търново, 6 август 2002 г.